Цветното на живота и природата са в душата и пред очите ни. Нека не гледаме на света/живота черно-бяло. Нека погледнем и вътре - с цветните лещи.
Денят ми напомня , че по време на пролетното равноденствие, посегих едно събитие с музикотерапевта Радка Георгиева. Докато импровизирахме с инструменти, получих визията на едно масивно дърво. Видях го в цялата му красота, стабилност и величественост.
Често забравяме, че то (растението) расте в две посоки.
Първо, сгушено в пръстта, безмълвно чака своя час в прегръдката на земята. Топло и влажно,
то не бърза към светлината, а първо се обръща надолу — към тъмата.
В мрака то намира сила, в тишината — посока. Пуска своите нишки в пръстта — нежни, но решителни, вкопчва се в непознатото с надежда,
че корените му ще станат опора, когато тръгне към небето. И едва когато се вкорени в тайната на пръстта, осмелява се да поникне нагоре --
в жажда за слънце и живот. И тръгва решително, но винаги в двете посоки.
За мен това е символ на онова колко е важно първо да свършим своята работа в тъмното — в мътното, дълбокото, невидимото, несъзнаваното. Да пуснем корени, преди да се осмелим да тръгнем нагоре, да дадем клон, цвят и плод.
Това дърво бях аз — онази, която през зимата посади своето семе дълбоко в ядрото си. Грижливо, в тишина и студ, го отглеждах през дългите зимни месеци, за да може, когато дойде пролетта, да порасне нагоре и плахо да подаде носле към светлината.
Защото ние винаги растем в двете посоки едновременно — надолу, в себе си, и нагоре — към света.
Честит празник!
