За позитивната култура, емоционалната нетърпимост и способността да останем с неприятното
В практиката си помагам на много хора да преодолеят предизвикателствата, пред които се изправят - в отношенията им с другите, в разбирането на самите себе си, в конфликтите, несигурността за бъдещето и трудните периоди, през които преминават
Забелязвам нещо, което ме накара да се замисля и да напиша тази статия.
В индивидуалната си работа, както и в обученията и групите, които водя, срещам предимно млади хора (и не само), които са много добре запознати с езика на психичното здраве. Благодарение на масивната кампания от различни институти и съдържанието на социалните медии, вече разполагаме с много повече психологически език от преди.
Знаем, че…
…… трябва да сме емоционално грамотни
….. трябва да влезем в обувките на другия.
…..трябва да говорим за конфликтите.
…… трябва да приемаме различията.
…… трябва да комуникираме открито.
…....трябва да уважаваме чувствата си и тези на другите.
………трябва да поставяме граници.
И това е прекрасно!
Психологическата грамотност е важна и има потенциала да ни помогне да се отнасяме по-добре към себе си и към другите. Но понякога имам усещането, че сме научили езика на психологическата грамотност, без непременно да сме развили способността, която стои зад него.
Често наблюдавам и един парадокс:
Знаем все повече за това как трябва да се справяме с трудните преживявания, но сякаш ставаме все по-малко способни да ги понасяме.
Защото истинският тест на обучението по психично здраве не се състои в това дали можем да отбележим в тефтера си „трябва да приемаме различията“. Истинският тест се провежда, когато срещнем човек, който мисли различно от нас и това ни дразни. На практика, какво правим и как го приемаме?
Не е дали можем да кажем „трябва да говорим за конфликтите“.
А дали можем да останем в стаята, когато конфликтът стане реален и разговорът стане неудобен.
И не е дали знаем, че трябва да приемаме негативните емоции.
А дали можем действително да изпитваме неприятна емоция, без веднага да се опитаме да я премахнем.
Знаем какво „трябва“ да направим, докато ситуацията е теоретична. Но когато конфликтът стане реален, когато срещнем мнение, което не харесваме, когато ни стане скучно, когато нещо ни разочарова или просто се почувстваме зле — тогава тези добре познати принципи изведнъж стават много по-трудни за прилагане.
Забелязвам нещо, което ме накара да се замисля и да напиша тази статия.
В индивидуалната си работа, както и в обученията и групите, които водя, срещам предимно млади хора (и не само), които са много добре запознати с езика на психичното здраве. Благодарение на масивната кампания от различни институти и съдържанието на социалните медии, вече разполагаме с много повече психологически език от преди.
Знаем, че…
…… трябва да сме емоционално грамотни
….. трябва да влезем в обувките на другия.
…..трябва да говорим за конфликтите.
…… трябва да приемаме различията.
…… трябва да комуникираме открито.
…....трябва да уважаваме чувствата си и тези на другите.
………трябва да поставяме граници.
И това е прекрасно!
Психологическата грамотност е важна и има потенциала да ни помогне да се отнасяме по-добре към себе си и към другите. Но понякога имам усещането, че сме научили езика на психологическата грамотност, без непременно да сме развили способността, която стои зад него.
Често наблюдавам и един парадокс:
Знаем все повече за това как трябва да се справяме с трудните преживявания, но сякаш ставаме все по-малко способни да ги понасяме.
Защото истинският тест на обучението по психично здраве не се състои в това дали можем да отбележим в тефтера си „трябва да приемаме различията“. Истинският тест се провежда, когато срещнем човек, който мисли различно от нас и това ни дразни. На практика, какво правим и как го приемаме?
Не е дали можем да кажем „трябва да говорим за конфликтите“.
А дали можем да останем в стаята, когато конфликтът стане реален и разговорът стане неудобен.
И не е дали знаем, че трябва да приемаме негативните емоции.
А дали можем действително да изпитваме неприятна емоция, без веднага да се опитаме да я премахнем.
Знаем какво „трябва“ да направим, докато ситуацията е теоретична. Но когато конфликтът стане реален, когато срещнем мнение, което не харесваме, когато ни стане скучно, когато нещо ни разочарова или просто се почувстваме зле — тогава тези добре познати принципи изведнъж стават много по-трудни за прилагане.
И може би именно тук се крие един важен въпрос за психичното здраве, който заслужава повече внимание:
Научихме ли се не само как да се чувстваме добре, но и как да бъдем с това, че понякога не се чувстваме добре?
Научихме ли се не само как да се чувстваме добре, но и как да бъдем с това, че понякога не се чувстваме добре?
„Не съм добре“
се превърна в голям проблем...
се превърна в голям проблем...
В последните години позитивната култура ни даде много полезни послания.
Да търсим смисъл.
Да се грижим за себе си.
Да развиваме благодарност.
Да търсим решения.
Да не оставаме безпомощни.
Проблемът започва тогава, когато това се превърне в неписано правило:
„Трябва да се чувствам добре.“
Тогава вече не просто не искаме да страдаме.
Започваме да не можем да понесем самия факт, че в момента не сме щастливи.
Раздялата е болезнена → трябва веднага да я „преработя“.
Самотен съм → трябва да намеря човек.
Разочарован съм → трябва да намеря позитивната страна.
Ядосан съм → трябва веднага да премахна каквото ме „тригър-ва“.
Скучно ми е → трябва да направя нещо. Или: Трябва някой да направи нещо.
Не харесвам емоцията си → трябва да я променя.
Понякога дори нещо, което реално не е много лошо, се превръща в проект за оптимизация.
Вместо просто да си позволим да кажем:
„Това е ужасно. И в момента ми е ужасно.“
започваме да търсим как да го поправим, обясним, рационализираме или превърнем в „урок“.
Това, което забелязвам в голяма част от хората в общността ни е
Емоционалната нетърпимост
В моята практика ползвам Диалектическата поведенческа терапия (DBT), в която има цял модул, който ни учи на: Толерантност към дистреса. Така помагам на клиентите си да придобият важни умения за справяне с предизвикателствата, без да използват медикаменти, вещества и други средства за притъпяване или потискане на негативните усещания, свързани с дистрес.
Така се появява една много важна способност — Емоционалната толерантност. Това е способността да останем с неприятното преживяване, без автоматично да го премахваме, потискаме или превръщаме в проблем, който трябва незабавно да бъде решен.
Има огромна разлика между:
„Това чувство е непоносимо. Трябва да го премахна/променя.“
и:
„Това чувство е ужасно, но мога да остана в него, докато намалее или премине.“
Второто не означава примирение.
Не означава да останем в депресия.
Не означава да търпим насилие.
Не означава да останем в токсична връзка.
Не означава да не предприемаме действия, когато ситуацията изисква промяна.
Означава нещо много по-просто:
Да можем да понесем емоцията, да я отчетем без да се борим с нея, докато решаваме какво да правим със ситуацията.
Това се вижда много ясно при някои млади хора
Вчера се върнах от поредното обучение за психичното здраве, което направих за група младежи и младежки работници от 8 различни държави и отново забелязах тези тенденции още по-ясно.
Младежите очевидно бяха научили много от популярния език на психичното здраве. Направиха си прекрасни правила за групова работа, включвайки всички позитивни послания: да сме точни, да сме толерантни, да решаваме конфликтите, да приемаме различията и т.н.
Всичко това звучеше прекрасно.
Докато не се наложи на практика да направим точно тези неща.
В момента, в който трябваше да обсъдим реален конфликт, да приемем различен подход или просто да останем в нещо, което не беше особено приятно или интересно, реакцията беше:
„Ама защо така?“
„Защо трябва да говорим за това?“
„Защо трябва да правим това?“
И тук се появява този интересен парадокс на съвремието:
Лесно е да кажеш: „Конфликтите трябва да се обсъждат.“
Но да седиш в реален конфликт, в който някой не е съгласен с теб, чувстваш се неразбран, ядосан си или ти е неудобно — е съвсем друго.
Лесно е да кажеш: „Трябва да приемаме различията.“
Но да бъдеш в група с човек, чийто начин на мислене те дразни — вече е упражнението.
И точно там започва истинското учене.
Да търсим смисъл.
Да се грижим за себе си.
Да развиваме благодарност.
Да търсим решения.
Да не оставаме безпомощни.
Проблемът започва тогава, когато това се превърне в неписано правило:
„Трябва да се чувствам добре.“
Тогава вече не просто не искаме да страдаме.
Започваме да не можем да понесем самия факт, че в момента не сме щастливи.
Раздялата е болезнена → трябва веднага да я „преработя“.
Самотен съм → трябва да намеря човек.
Разочарован съм → трябва да намеря позитивната страна.
Ядосан съм → трябва веднага да премахна каквото ме „тригър-ва“.
Скучно ми е → трябва да направя нещо. Или: Трябва някой да направи нещо.
Не харесвам емоцията си → трябва да я променя.
Понякога дори нещо, което реално не е много лошо, се превръща в проект за оптимизация.
Вместо просто да си позволим да кажем:
„Това е ужасно. И в момента ми е ужасно.“
започваме да търсим как да го поправим, обясним, рационализираме или превърнем в „урок“.
Това, което забелязвам в голяма част от хората в общността ни е
Емоционалната нетърпимост
В моята практика ползвам Диалектическата поведенческа терапия (DBT), в която има цял модул, който ни учи на: Толерантност към дистреса. Така помагам на клиентите си да придобият важни умения за справяне с предизвикателствата, без да използват медикаменти, вещества и други средства за притъпяване или потискане на негативните усещания, свързани с дистрес.
Така се появява една много важна способност — Емоционалната толерантност. Това е способността да останем с неприятното преживяване, без автоматично да го премахваме, потискаме или превръщаме в проблем, който трябва незабавно да бъде решен.
Има огромна разлика между:
„Това чувство е непоносимо. Трябва да го премахна/променя.“
и:
„Това чувство е ужасно, но мога да остана в него, докато намалее или премине.“
Второто не означава примирение.
Не означава да останем в депресия.
Не означава да търпим насилие.
Не означава да останем в токсична връзка.
Не означава да не предприемаме действия, когато ситуацията изисква промяна.
Означава нещо много по-просто:
Да можем да понесем емоцията, да я отчетем без да се борим с нея, докато решаваме какво да правим със ситуацията.
Това се вижда много ясно при някои млади хора
Вчера се върнах от поредното обучение за психичното здраве, което направих за група младежи и младежки работници от 8 различни държави и отново забелязах тези тенденции още по-ясно.
Младежите очевидно бяха научили много от популярния език на психичното здраве. Направиха си прекрасни правила за групова работа, включвайки всички позитивни послания: да сме точни, да сме толерантни, да решаваме конфликтите, да приемаме различията и т.н.
Всичко това звучеше прекрасно.
Докато не се наложи на практика да направим точно тези неща.
В момента, в който трябваше да обсъдим реален конфликт, да приемем различен подход или просто да останем в нещо, което не беше особено приятно или интересно, реакцията беше:
„Ама защо така?“
„Защо трябва да говорим за това?“
„Защо трябва да правим това?“
И тук се появява този интересен парадокс на съвремието:
Лесно е да кажеш: „Конфликтите трябва да се обсъждат.“
Но да седиш в реален конфликт, в който някой не е съгласен с теб, чувстваш се неразбран, ядосан си или ти е неудобно — е съвсем друго.
Лесно е да кажеш: „Трябва да приемаме различията.“
Но да бъдеш в група с човек, чийто начин на мислене те дразни — вече е упражнението.
И точно там започва истинското учене.
Знаем правилните думи, но можем ли да понесем преживяването?
Това според мен е един от интересните проблеми на съвременната психологическа култура
Това според мен е един от интересните проблеми на съвременната психологическа култура
Можем да знаем (да разбираме когнитивно) какво трябва да направим, без да можем да го направим, когато преживяването стане неприятно.
Може да казваме:
„Трябва да говорим за конфликтите.“
Но когато конфликтът се случи:
„Защо трябва да говорим за това?“
Може да декларираме:
„Трябва да приемаме различията.“
Но когато различието ни дразни:
„Защо този човек не може просто да мисли като мен или просто да млъкне?“
Може да заявим:
„Трябва да приемаме емоциите си.“
Но когато дойде тъгата или скуката:
„Как да се отърва от това чувство?“
Може да казваме:
„Трябва да говорим за конфликтите.“
Но когато конфликтът се случи:
„Защо трябва да говорим за това?“
Може да декларираме:
„Трябва да приемаме различията.“
Но когато различието ни дразни:
„Защо този човек не може просто да мисли като мен или просто да млъкне?“
Може да заявим:
„Трябва да приемаме емоциите си.“
Но когато дойде тъгата или скуката:
„Как да се отърва от това чувство?“
А какво се случва със скуката?
Има още един аспект, който ми се струва важен — отношението към скуката.
„Скучно ми е“ все по-често се преживява не като нормално човешко състояние, а като проблем, който някой трябва да отстрани.
„Скучно ми е.“ → „Защо ни карате да правим това?“
„Не ми е интересно.“ → „Защо не направим нещо друго?“
„Не ми харесва.“ → „Защо трябва да участвам?“
Но обучението, както и животът, понякога съдържат скука.
Съдържат повторение.
Съдържат неудобство.
Съдържат моменти, в които не получаваме това, което искаме.
И това не означава непременно, че нещо е сбъркано.
Когато пътувам за някоя интересна дестинация, често ми е доста скучно в самолета или друго превозно средство, но това не ме отказва от пътуването, нали? Някак трябва да стигна до ИНТЕРЕСНОТО.
Понякога е необходимо да можем да кажем:
„Това не ми харесва, но мога да остана.“
„Не ми е интересно, но мога да дам шанс.“
„Не съм съгласен, но мога да чуя другия.“
„Не разбирам защо правим това, но мога първо да го опитам и после да кажа какво мисля.“
Това умение се нарича:
„Скучно ми е“ все по-често се преживява не като нормално човешко състояние, а като проблем, който някой трябва да отстрани.
„Скучно ми е.“ → „Защо ни карате да правим това?“
„Не ми е интересно.“ → „Защо не направим нещо друго?“
„Не ми харесва.“ → „Защо трябва да участвам?“
Но обучението, както и животът, понякога съдържат скука.
Съдържат повторение.
Съдържат неудобство.
Съдържат моменти, в които не получаваме това, което искаме.
И това не означава непременно, че нещо е сбъркано.
Когато пътувам за някоя интересна дестинация, често ми е доста скучно в самолета или друго превозно средство, но това не ме отказва от пътуването, нали? Някак трябва да стигна до ИНТЕРЕСНОТО.
Понякога е необходимо да можем да кажем:
„Това не ми харесва, но мога да остана.“
„Не ми е интересно, но мога да дам шанс.“
„Не съм съгласен, но мога да чуя другия.“
„Не разбирам защо правим това, но мога първо да го опитам и после да кажа какво мисля.“
Това умение се нарича:
В практиката си уча хората на емоционалния парадокс, който представлява осъзнатост и присъствие, в което да умеем да „държим“ и двете страни на "медала". Да не се стремим да пребиваваме само в радостта, а да бягаме от тъгата, например.
Цитирам един от любимите ми автори Халил Джубран, който казва:
Цитирам един от любимите ми автори Халил Джубран, който казва:
„Някои от вас казват:
„Радостта е по-голяма от тъгата“, а други казват: „Не, тъгата е по-силна“. Но аз ви казвам, че те са неразделни.“
(„Пророкът“, Халил Джубран)
Мили, хора!
Може би трябва да учим не само как да се чувстваме добре
Мисля, че в разговорите за психично здраве понякога прекалено много се фокусираме върху въпроса:
„Как да се почувствам по-добре? Как да съм щастлив и доволен?“
И твърде малко върху:
„Как да понеса това, че в момента не съм добре или ми е трудно,
…..без да се страхувам от това, което чувствам и да се втурвам да го променям?
……….без да изисквам от себе си веднага да се почувствам по-добре или различно?“
Това са различни умения.
Това не е отказ от промяна, а отказ от изискването неприятното преживяване да изчезне веднага и от паническия стремеж на всяка цена да го премахнем.
Животът неизбежно съдържа тъга, разочарование, скука, самота, гняв, страх, несигурност, неудовлетворение и конфликти.
Няма психологическа техника, която да ги премахне. Има техники, с които ни помагат да ги преживяваме и понасяме по един достоен начин!
И може би е добре да приемем вече, че целта на обучението ви относно психичното здраве никога не е била да живеем без неприятни емоции. Напротив, повечето проблеми идват от това, че се опитваме да ги „премахнем“. Може би целта е да развием достатъчно вътрешна устойчивост, за да можем да кажем:
„Това е трудно. Не ми харесва. Не искам да го чувствам. Но мога да остана тук (в него).“
И едва тогава да изберем какво да направим.
За да се случи това, обикновено помагам на клиентите си да развият едно допълнително умение за радикално приемане.
Приемането не означава да харесвам.
Това е особено важно да бъде разграничено.
Да приема различието не означава да го харесвам или да се съглася с него.
Да приема емоцията не означава да я обичам.
Да приема ситуацията не означава да не я променям.
Приемането означава да мога да призная:
„Това е тук.“
Приемам, за да мога да реша какво да направя след това, вместо да се боря с вятърни мелници или с мисълта: „Това правилно ли е, справедливо ли е? Защо на мен?“
Защото ако не мога да понеса факта, че съм ядосан, вероятно ще се опитам да премахна гнева, вместо да разбера какво ми казва.
Ако не мога да понеса скуката, ще избягам от нея.
Ако не мога да понеса самотата, може да се хвърля в първата възможна връзка.
Ако не мога да понеса конфликта, ще го избегна и накрая ще загубя човек, който е важен за мен.
Ако не мога да понеса несъгласието, ще се опитам да убедя другия, а ще се разочаровам, когато не успея. Това ще ни отдалечи един от друг.
И така понякога не решаваме проблема.
Просто премахваме усещането, което проблемът предизвиква в нас.
Може би трябва да учим не само как да се чувстваме добре
Мисля, че в разговорите за психично здраве понякога прекалено много се фокусираме върху въпроса:
„Как да се почувствам по-добре? Как да съм щастлив и доволен?“
И твърде малко върху:
„Как да понеса това, че в момента не съм добре или ми е трудно,
…..без да се страхувам от това, което чувствам и да се втурвам да го променям?
……….без да изисквам от себе си веднага да се почувствам по-добре или различно?“
Това са различни умения.
Това не е отказ от промяна, а отказ от изискването неприятното преживяване да изчезне веднага и от паническия стремеж на всяка цена да го премахнем.
Животът неизбежно съдържа тъга, разочарование, скука, самота, гняв, страх, несигурност, неудовлетворение и конфликти.
Няма психологическа техника, която да ги премахне. Има техники, с които ни помагат да ги преживяваме и понасяме по един достоен начин!
И може би е добре да приемем вече, че целта на обучението ви относно психичното здраве никога не е била да живеем без неприятни емоции. Напротив, повечето проблеми идват от това, че се опитваме да ги „премахнем“. Може би целта е да развием достатъчно вътрешна устойчивост, за да можем да кажем:
„Това е трудно. Не ми харесва. Не искам да го чувствам. Но мога да остана тук (в него).“
И едва тогава да изберем какво да направим.
За да се случи това, обикновено помагам на клиентите си да развият едно допълнително умение за радикално приемане.
Приемането не означава да харесвам.
Това е особено важно да бъде разграничено.
Да приема различието не означава да го харесвам или да се съглася с него.
Да приема емоцията не означава да я обичам.
Да приема ситуацията не означава да не я променям.
Приемането означава да мога да призная:
„Това е тук.“
Приемам, за да мога да реша какво да направя след това, вместо да се боря с вятърни мелници или с мисълта: „Това правилно ли е, справедливо ли е? Защо на мен?“
Защото ако не мога да понеса факта, че съм ядосан, вероятно ще се опитам да премахна гнева, вместо да разбера какво ми казва.
Ако не мога да понеса скуката, ще избягам от нея.
Ако не мога да понеса самотата, може да се хвърля в първата възможна връзка.
Ако не мога да понеса конфликта, ще го избегна и накрая ще загубя човек, който е важен за мен.
Ако не мога да понеса несъгласието, ще се опитам да убедя другия, а ще се разочаровам, когато не успея. Това ще ни отдалечи един от друг.
И така понякога не решаваме проблема.
Просто премахваме усещането, което проблемът предизвиква в нас.
Защото истинското приемане започва там, където позитивността свършва
Да бъдем позитивни е лесно, когато животът ни дава нещо, което харесваме.
Да бъдем отворени към различията е лесно, когато различието не ни засяга.
Да говорим за конфликтите е лесно, когато конфликтът е теоретичен.
Да приемаме емоциите си е лесно, когато емоцията е приятна.
Истинското упражнение на новите ни умения започва в обратния момент:
И тогава може би най-важният въпрос не е:
„Как да направя това неприятно усещане в приятно?“
А:
„Мога ли да остана с това, което е неприятно, без веднага да бягам от него?“
Защото понякога зрелостта не е в това да намерим начин да се почувстваме добре.
Понякога зрелостта е да можем да понесем, че в момента не сме добре — и въпреки това да останем свързани със себе си, с другите и с реалността.
И точно там започва истинската психологическа устойчивост.
Ако това, което отбелязвам аз, резонира с вашите наблюдения, напишете коментар или може да се свържете с мен за още споделяния
Да бъдем позитивни е лесно, когато животът ни дава нещо, което харесваме.
Да бъдем отворени към различията е лесно, когато различието не ни засяга.
Да говорим за конфликтите е лесно, когато конфликтът е теоретичен.
Да приемаме емоциите си е лесно, когато емоцията е приятна.
Истинското упражнение на новите ни умения започва в обратния момент:
- Когато ни е скучно.
- Когато сме ядосани.
- Когато сме разочаровани.
- Когато някой не е съгласен с нас.
- Когато не получаваме това, което искаме.
- Когато не можем веднага да поправим ситуацията.
И тогава може би най-важният въпрос не е:
„Как да направя това неприятно усещане в приятно?“
А:
„Мога ли да остана с това, което е неприятно, без веднага да бягам от него?“
Защото понякога зрелостта не е в това да намерим начин да се почувстваме добре.
Понякога зрелостта е да можем да понесем, че в момента не сме добре — и въпреки това да останем свързани със себе си, с другите и с реалността.
И точно там започва истинската психологическа устойчивост.
Ако това, което отбелязвам аз, резонира с вашите наблюдения, напишете коментар или може да се свържете с мен за още споделяния
