В практиката си срещам хора, които не са просто тъжни. Те са изтощени. Изтощени от това да опитват, да се справят, да носят неща, които сякаш нямат край. И в един момент просто спират.
Именно тук започва разговорът за депресията.
Сега ще говоря за причините за депресията, защото за хората, които преживяват депресивно състояне е много обнадеждаващо да знаят, че разбираме откъде идва тя и че можем да използваме знанията си, за да им помогнем да се възстановят.
Първото и много важно нещо, което обяснявам на клиентите си, е, че причината за депресията не се обяснява само с липсата на серотонин.
Причините за депресията са многопластови – стресът, хроничните възпаления, начина на живот и темпераментът играят ключова роля, а химичният дисбаланс е само част от картината.
Все по-често се говори за стреса като причина. Но това, което виждам отново и отново в работата си, е нещо различно. Самият стрес не води директно до депресия. Всъщност, когато е остър, той често има обратен ефект – мобилизира. Хората стават по-фокусирани, по-ангажирани, започват да действат. Мисленето е: „Трябва да направя нещо, трябва да поправя това.“
И тук идва едно от най-важните разграничения:
Депресията не е тъга. Депресията е отказване.
Тя е състояние, в което човек губи способността да действа, да решава проблеми, да вижда посока.
Това се вижда много ясно в практиката. Парадоксално е, но често виждаме хора, които са били хронично депресирани с години, а след това им се случва нещо много тежко – например детето им получава диагноза диабет тип 1 – и изведнъж те вече не изглеждат депресирани... и изведнъж започват да функционират по-добре. Те страдат, но действат. Организират, поемат отговорности, търсят решения.
Когато използвам скалата PHQ за оценка при посещение, често виждам как при силен остър стрес резултатите се подобряват. Не защото човекът се чувства добре, а защото е излязъл от състоянието на отказване и е влязъл в действие.
Това е важен момент. Защото показва, че проблемът не е самият стрес.
Проблемът е друг.
Проблемът е хроничният стрес - обикновено когато продължава около шест месеца или повече и няма усещане за успех или изход.
Когато човек е под напрежение месеци наред, опитва, но не вижда резултат, няма усещане за контрол или напредък – тогава започва процесът на отказване.
Когато клиент споделя, че живее под много голям стрес, аз често си „пускам вътрешен таймер“ и наблюдавам. Ако след шест месеца този стрес продължава без корекция, тогава започваме да виждаме признаци на истинската депресия. Хората често не забелязват как бавно потъват – това става толкова постепенно, че не го осъзнават.
Всички, които сте били на мои обучения и следите публикациите в сайта, знаете за моите разкази за сварената жаба, но тук много добре се вписва също моделът на „заучената безпомощност“ от изследванията с животни.
Животно (обикновено куче) е било поставено в клетка с електрошокове, от която не е можело да избяга. С времето то се е отказало и е спряло дори да опитва. Най-важното обаче е, че когато по-късно стените на клетката били премахнати, животното пак не се опитало да излезе.
Това ни учи на нещо много важно: Когато едно същество многократно преживява ситуация без изход, в един момент спира да опитва – дори когато изход вече съществува.
Същото виждам и при хората.
Те често идват и ви убеждават, че животът им е напълно нерешим, че няма изход, и понякога почти успяват да убедят и мен. Това е голямо предизвикателство, защото в някои случаи наистина няма лесно решение. Понякога тази убеденост е толкова силна, че започва да влияе и на хората около тях. Затова една от основните роли на терапията е мъдростта – да се научим да различаваме какво можем да променим и какво трябва да приемем.
И още по-важно: да започнем отново да действаме там, където това е възможно.
Наблюдавайки този процес във времето, виждам същия модел и при големи житейски ситуации. По време на икономическия срив през 2008 - 2009-та г., например, много хора, с които работех, започнаха да се чувстват по-добре, въпреки че губеха работата си. Те казваха: „Ще се справя, ще намеря нещо по-добро.“ Това бяха хора, които преди това дълго време бяха пасивни.
В началото кризата връща перспективата. Но ако месеци по-късно усилията не дават резултат, тогава започва депресията.
Същото виждам и при хора, които се грижат за близък с деменция. В началото те са изключително активни – търсят решения, организират, поемат отговорност. Но когато стане ясно, че ситуацията няма изход, след около шест месеца започват същите промени – отдръпване, изтощение, отказване.
Когато разглеждаме по-дълбоко историите на клиентите си, се открояват и други важни фактори. Генетиката има значение, но не като пряка причина. По-скоро става дума за темперамент – склонност към избягване, по-ниска социална активност, отдръпване. Тези черти често водят до ситуации, които създават стрес.
А когато търся най-силните отключващи преживявания, почти винаги виждам две неща:
загуба
и
срам.
Важно е също да заявим ясно: антидепресантите сами по себе си не са достатъчни. Ако човек е изолиран и неактивен, ефектът им е ограничен. В работата си виждам, че промяната идва, когато започнем да връщаме действието – стъпка по стъпка.
Тук тялото играе огромна роля.
Много често срещам хора, които са спрели да се движат и няколко месеца по-късно развиват депресия, без да правят връзката. Липсата на движение и лошото хранене водят до хронично възпаление. А това състояние кара човек да се чувства така, сякаш е болен всеки ден.
Сънят и тревожността също са ключови. Работя с много хора, които години наред живеят с тревожност и в един момент просто се изчерпват. Тогава се появява депресията. В тези случаи често работата с тревожността е първата и най-важна стъпка. Недоспиването и нарушените цикли на съня изтощават мозъка и тялото, правят ни по-чувствителни към стрес и често ускоряват развитието на депресивни симптоми, особено при хора с дългогодишна тревожност.
Начинът на живот също има значение.
- Нощната активност, работата на смени, дългите часове работа и продължителното пътуване до работа поддържат нервната система в постоянно напрежение. Шофирането в трафик, например, е поредица от малки сигнали за заплаха.
А депресията прави мозъка още по-чувствителен към тях.
Затова насърчавам клиентите си да създадат пространство без такива стимули. Дори един час на ден има значение. Разходките в природата работят толкова добре именно защото там тези сигнали почти липсват.
Сезонните промени също не са за подценяване. Намаляването на сутрешната светлина през есента и зимата влияе директно на биологичния ритъм. В тези случаи препоръчвам светлинна терапия сутрин – тогава ефектът е най-силен..
Добрата новина е, че процесът може да бъде обърнат. С постоянство, малки стъпки и подкрепа човек постепенно може да излезе от състоянието на отказване, да възстанови усещането, че може да влияе на живота си и да започне да действа отново.
Това е основният фокус в работата ми – да помогна на хората постепенно да излязат от състоянието на отказване и да възстановят усещането, че могат да влияят на живота си.
Ако се разпознаваш в тези думи, знай, че това не е нещо, което трябва да преминаваш сам. С правилната подкрепа и подход промяната е възможна – и стъпка по стъпка тя става реалност.
Именно тук започва разговорът за депресията.
Сега ще говоря за причините за депресията, защото за хората, които преживяват депресивно състояне е много обнадеждаващо да знаят, че разбираме откъде идва тя и че можем да използваме знанията си, за да им помогнем да се възстановят.
Първото и много важно нещо, което обяснявам на клиентите си, е, че причината за депресията не се обяснява само с липсата на серотонин.
Причините за депресията са многопластови – стресът, хроничните възпаления, начина на живот и темпераментът играят ключова роля, а химичният дисбаланс е само част от картината.
Все по-често се говори за стреса като причина. Но това, което виждам отново и отново в работата си, е нещо различно. Самият стрес не води директно до депресия. Всъщност, когато е остър, той често има обратен ефект – мобилизира. Хората стават по-фокусирани, по-ангажирани, започват да действат. Мисленето е: „Трябва да направя нещо, трябва да поправя това.“
И тук идва едно от най-важните разграничения:
Депресията не е тъга. Депресията е отказване.
Тя е състояние, в което човек губи способността да действа, да решава проблеми, да вижда посока.
Това се вижда много ясно в практиката. Парадоксално е, но често виждаме хора, които са били хронично депресирани с години, а след това им се случва нещо много тежко – например детето им получава диагноза диабет тип 1 – и изведнъж те вече не изглеждат депресирани... и изведнъж започват да функционират по-добре. Те страдат, но действат. Организират, поемат отговорности, търсят решения.
Когато използвам скалата PHQ за оценка при посещение, често виждам как при силен остър стрес резултатите се подобряват. Не защото човекът се чувства добре, а защото е излязъл от състоянието на отказване и е влязъл в действие.
Това е важен момент. Защото показва, че проблемът не е самият стрес.
Проблемът е друг.
Проблемът е хроничният стрес - обикновено когато продължава около шест месеца или повече и няма усещане за успех или изход.
Когато човек е под напрежение месеци наред, опитва, но не вижда резултат, няма усещане за контрол или напредък – тогава започва процесът на отказване.
Когато клиент споделя, че живее под много голям стрес, аз често си „пускам вътрешен таймер“ и наблюдавам. Ако след шест месеца този стрес продължава без корекция, тогава започваме да виждаме признаци на истинската депресия. Хората често не забелязват как бавно потъват – това става толкова постепенно, че не го осъзнават.
Всички, които сте били на мои обучения и следите публикациите в сайта, знаете за моите разкази за сварената жаба, но тук много добре се вписва също моделът на „заучената безпомощност“ от изследванията с животни.
Животно (обикновено куче) е било поставено в клетка с електрошокове, от която не е можело да избяга. С времето то се е отказало и е спряло дори да опитва. Най-важното обаче е, че когато по-късно стените на клетката били премахнати, животното пак не се опитало да излезе.
Това ни учи на нещо много важно: Когато едно същество многократно преживява ситуация без изход, в един момент спира да опитва – дори когато изход вече съществува.
Същото виждам и при хората.
Те често идват и ви убеждават, че животът им е напълно нерешим, че няма изход, и понякога почти успяват да убедят и мен. Това е голямо предизвикателство, защото в някои случаи наистина няма лесно решение. Понякога тази убеденост е толкова силна, че започва да влияе и на хората около тях. Затова една от основните роли на терапията е мъдростта – да се научим да различаваме какво можем да променим и какво трябва да приемем.
И още по-важно: да започнем отново да действаме там, където това е възможно.
Наблюдавайки този процес във времето, виждам същия модел и при големи житейски ситуации. По време на икономическия срив през 2008 - 2009-та г., например, много хора, с които работех, започнаха да се чувстват по-добре, въпреки че губеха работата си. Те казваха: „Ще се справя, ще намеря нещо по-добро.“ Това бяха хора, които преди това дълго време бяха пасивни.
В началото кризата връща перспективата. Но ако месеци по-късно усилията не дават резултат, тогава започва депресията.
Същото виждам и при хора, които се грижат за близък с деменция. В началото те са изключително активни – търсят решения, организират, поемат отговорност. Но когато стане ясно, че ситуацията няма изход, след около шест месеца започват същите промени – отдръпване, изтощение, отказване.
Когато разглеждаме по-дълбоко историите на клиентите си, се открояват и други важни фактори. Генетиката има значение, но не като пряка причина. По-скоро става дума за темперамент – склонност към избягване, по-ниска социална активност, отдръпване. Тези черти често водят до ситуации, които създават стрес.
А когато търся най-силните отключващи преживявания, почти винаги виждам две неща:
загуба
и
срам.
Важно е също да заявим ясно: антидепресантите сами по себе си не са достатъчни. Ако човек е изолиран и неактивен, ефектът им е ограничен. В работата си виждам, че промяната идва, когато започнем да връщаме действието – стъпка по стъпка.
Тук тялото играе огромна роля.
Много често срещам хора, които са спрели да се движат и няколко месеца по-късно развиват депресия, без да правят връзката. Липсата на движение и лошото хранене водят до хронично възпаление. А това състояние кара човек да се чувства така, сякаш е болен всеки ден.
Сънят и тревожността също са ключови. Работя с много хора, които години наред живеят с тревожност и в един момент просто се изчерпват. Тогава се появява депресията. В тези случаи често работата с тревожността е първата и най-важна стъпка. Недоспиването и нарушените цикли на съня изтощават мозъка и тялото, правят ни по-чувствителни към стрес и често ускоряват развитието на депресивни симптоми, особено при хора с дългогодишна тревожност.
Начинът на живот също има значение.
- Нощната активност, работата на смени, дългите часове работа и продължителното пътуване до работа поддържат нервната система в постоянно напрежение. Шофирането в трафик, например, е поредица от малки сигнали за заплаха.
А депресията прави мозъка още по-чувствителен към тях.
Затова насърчавам клиентите си да създадат пространство без такива стимули. Дори един час на ден има значение. Разходките в природата работят толкова добре именно защото там тези сигнали почти липсват.
Сезонните промени също не са за подценяване. Намаляването на сутрешната светлина през есента и зимата влияе директно на биологичния ритъм. В тези случаи препоръчвам светлинна терапия сутрин – тогава ефектът е най-силен..
Добрата новина е, че процесът може да бъде обърнат. С постоянство, малки стъпки и подкрепа човек постепенно може да излезе от състоянието на отказване, да възстанови усещането, че може да влияе на живота си и да започне да действа отново.
Това е основният фокус в работата ми – да помогна на хората постепенно да излязат от състоянието на отказване и да възстановят усещането, че могат да влияят на живота си.
Ако се разпознаваш в тези думи, знай, че това не е нещо, което трябва да преминаваш сам. С правилната подкрепа и подход промяната е възможна – и стъпка по стъпка тя става реалност.
