Истината за изцелението, която рядко се оповестява

Една от най-честите теми, които излизат в работата ми с хора, е тиха, упорита тревога:
„Нещо явно правя грешно.“

Това ужасно прокрадващо се чувство на съмнение, може да е доста демотивиращо. Когато си вложил усилия, посещавал си терапия, чел си книги, правил си практики — и въпреки това старите модели все още се появяват (тревожност, изблици, автоматични реакции и модели)... е много лесно да се почувстваш разочарован. Или засрамен. Да се запиташ: „Защо не ми се получава? Защо не съм по-добре?“
Тук искам да спра и да ти напомня нещо, което често забравяме:

Изцелението не е доказателство за напредък, само когато всичко върви гладко.

То е вътрешна работа — особено в дните, в които изглежда, че нищо не се е променило.


💠 Това, което наричаме „изцеление“, често идва с болка

Не само с облекчение. Не само със „светлина“. Понякога — с объркване. Със сблъсък със стари рани.
Защото да се излекуваш означава да се срещнеш с онези части от себе си, които си избягвал.
Да погледнеш ясно как си се приспособявал, как си се жертвал, как си се изгубвал в името на свързването. И това понякога боли.

💠 Няма ден, в който просто „ставаш сигурен“

Няма крайна спирка, на която слезеш и кажеш: „Ето, вече съм стабилен.“
По-скоро това е процес на малки вътрешни избори:

• да не избухнеш, а да останеш с усещането;
• да не бягаш, а да дишаш;
• да не обвиняваш, а да се запиташ: „От какво имам нужда сега?“

И тези избори, повторени многократно, създават нова вътрешна структура.
Структура, която може да те държи — и в добрите, и в трудните дни.

💠 Не всички ще харесат новата ти версия

Когато спреш да се обясняваш, да се стараеш, да се нагласяш — някои хора ще се почувстват застрашени.
Ще им липсва предишната ти мекота, угодничество или готовност да поемеш всичко.
🔹 Това не значи, че правиш нещо грешно.
🔹 Това значи, че вече не си склонен да плащаш цената на самоотричането.

💠 Ще има моменти, в които ще се връщаш назад
Ще се разочароваш от себе си. Ще реагираш по стария начин. Ще ти се прииска да не ти се налага пак да си "по-съзнателният“.
И това е напълно нормално.
Ние не градим нови навици, за да станем „перфектни“. Градим ги, за да имаме избор.


💠 И понякога ще ти липсват старите ти защити

Защото бяха удобни. Бяха познати.
Дори да бяха разрушителни — те ти даваха нещо: усещане за контрол, за отдушник, за сигурност.
Да ги пуснеш, значи да приемеш и нова уязвимост.
Но също и нова свобода.


🧩 Ако разпознаваш себе си в тези редове...

Ако си се чувствал изгубен, изморен или сам в процеса — помни, че си част от нещо по-голямо.

Изцелението не е линеен път. Не е състезание. Не е утеха, че си „по-напред“ от някого.

Изцелението е връщане към себе си — отново и отново. С търпение. С нежност.
С избор да не се предаваш, дори когато не вярваш напълно, че ще стигнеш.