През 2010 година, по покана на Бистра Ранева (поетеса, инициатор на Национално движение "Деца срещу дрогата"), написах серия от статии за подхода, необходим за справяне със зависимото поведение на близък човек. В нея заложих една хипотезата, че зависимостта се дължи на липсата на осмислени връзки в живота и че ако искаме да помогнем на зависимите лица, трябва да им помогнем да се “свържат” отново… с нас. Още по онова време търсенията ми по темата чрез психологическата литература и реалните случаи в практиката показваха, че Свързаността е един от най-важните фактори, които определя щастието в живота:
“.Животът започва като свързано преживяване в утробата на майката. Когато сме се родили и откакто тази връзка е прекъсната, ние копнеем да се свържем отново. Как точно създаваме тази връзка и доколко добре успяваме, сътворява историята на живота ни. Хората, които създават здрави и смислени връзки с други хора, се чувстват щастливи и изпълнени. От друга страна, хората, на които им липса истинска емоционална връзка с другите, ще се хванат за каквото и да е в опит да запълнят тази празнота в живота си. Това е, което води хората до безразборен секс, наркотици, алкохол, часове пред телефона или компютъра, влюбване и разлюбване, обсесивна отдаденост на пари, успех в работата, хоби и т.н. Тези изкушения предлагат моментен пълнеж. Но причината за празнотата, която вашите близки се стремят да попълнят, е липсата на адекватна ВРЪЗКА в живота си.”
(Цялата статия вижте тук)
В момента все повече популярност придобива една нова перспектива върху зависимостите, представена по един вълнуващ начин от Johann Harri (британски писател и журналист, който през 2015 година публикува три-годишния си труд Chasing the Scream: The First and Last Days of the War on Drugs) по време на неговата презентация в ТЕД: “Всичко, което мислите, че знаете за зависимостите е грешно”, той завършва с думите:
“Обратното на зависимост, не е трезвеност. Обратното на зависимост е свързване”.
Тези настроения се поддържат от все повече експерти, включително специалиста по зависимости Д-р Габор Мате, който определя, че "емоционалната загуба и травмата" стоят в основата на пристрастяването. Ако сравним термините "емоционална загуба" с идеята на Йохан Хари за липса на свързване, то е ясно, че става дума за сходно емоционалното състояние.
Нека да потърсим научно основание за тези хипотези:
Още през 2000 година трима професори по психиатрия към Университета в Калифорния, публикуваха своята “Теория на любовта” (A General Theory Of Love). В нея, Thomas Lewis, Fari Amini and Richard Lannon разкриват, че хората се нуждаят от социална връзка за оптимално развитие на мозъка, и че бебетата обгрижвани в любяща среда са психологически и неврологично "имунизирани" от любов. Когато нещата станат трудни в живота на възрастните, невронната мрежа, разработена от изпълнено с любов детството води до повишаване на емоционалната устойчивост в живота на възрастните. От друга страна, тези, които растат в среда, където любящата грижа е нестабилна или отсъства е по-малко вероятно да бъдат устойчиви, когато са изправени пред емоционален дистрес.
Как това се отнася до зависимостите?
Габор Мате отбелязва изключително висок процент на травма в детството по случаите със зависимите, с които той работи, а травмата е абсолютната противоположност на израстване в сигурна и безопасна, любяща среда. Той твърди, че е изключително често срещано при хората със зависимости да имат намален капацитет за справяне с емоционален стрес, а оттам и повишен риск от наркотичната зависимост.
Връзката между "травма – способност за изграждане на връзки"
Как способността ни “да се свързваме” е увредена от травма?
Добре известно е, че травмата причинява прекъсване на здрави невронни мрежи, както в развиващият се, така и в напълно развития мозък. По-дълбок проблем тук е, че хората, които са претърпели травми (особено децата) могат да бъдат оставени с подсъзнателното усещане, че светът вече не е безопасно място, или, че на хората вече не може да се има доверие. Тази ерозия (или пълно унищожаване) на чувството за доверие, липсата на усещане, че нашето семейство, общност и обществото ще ни пази, води до изолация, която от своя страна - което води до същината на липсата на връзка или свързване с другите, за което Йохан Хари предполага, че е обратното на зависимостта. Хората, които злоупотребяват с наркотици, често го правят, за да избегнат болката от миналата травма и да заместят отсъствието на свързаност в техния живот.
“Питайте ги не защо са пристрастени, а защо ги боли” – Габор Мате.
Възстановяването на свързаността в отношенията е от съществено значение в дългосрочен план, но човешката връзка е от решаващо значение в непосредствената задача за изчистване на травмата. Когато човек реши най-накрая да се изправи и да почувства болката, която може да е избягвал в продължение на години или десетилетия, първите стъпки не може да се направят самостоятелно. Трябва да има подкрепа.
Тази подкрепа е по същество повторното въвеждане на грижите и подкрепата, която е толкова важна в създаването на невронна структура, обуславяща емоционалната устойчивост в началото на живота.
По този начин, ние започваме да заменяме това, което ни е липсвало, и благодарение на разкритията относно невропластичността вече знаем, че в действителност може да научим старото куче на нови трикове. Невронното реструктуриране е възможно в живота на възрастните! Въпреки, че тук от съществено значение за наркозависимите е да се чувстват подкрепени, за да могат най-накрая да се изправят и да почувстват болката, която са се опитвали да избегнат. В крайна сметка това е едно вътрешно пътуване, което трябва да бъде предприето от индивида.
"Каквото и да правите, не се опитвай и да избягате от болката си, а бъдете с нея. Защото опитът да се избяга от болката създава повече болка."
- "Тибетската книга на живота и смъртта" – Согиал Ринпоче
Социалното решение на зависимостта
Към момента, опитите на обществото за справяне с проблема са консервативни и доказано неефективни. Начините за “превъзпитание” на зависимите лица обикновено са свързани с наказание, изолация и обществено отхвърляне. Често принципите за въздействие в общността са свързани с “изкореняване на плевела” и война срещу дрогата.
В същото време, всички тези намеси още повече задълбочават травмата и липсата на свързаност и усещането за значимост на зависимите лица. Ако човек е израстнал в живот, в който липсва любов и подкрепа на ниво семейство, или ако поради някаква друга травма, се е изолирал и страда от зависимост, би трябвало да има културен отговор, чрез който човека да се увери, че го оценяват в обществото, в което живее (дори и да не се чувства ценен от семейство си). Когато сме млади, нашите родители се грижат за нас, докато ние сме в състояние да се грижим за себе си, но в крайна сметка те няма да са там, за да го правят вместо нас завинаги.
Решението на проблема със зависимостите на обществено равнище изглежда едновременно просто и сравнително лесно за изпълнение, според тази теория. Португалия е доказала това с 50% спад в пристрастяването, благодарение на програми, които са специално проектирани за пресъздаване връзката между зависимите лица и тяхната общност. Програмите в Португалия (вижте видеото по-долу) са показали, че наркозависимите се справят изключително добре, когато се чувстват ценени от тяхната общност. Дали го осъзнават или не, португалците създават положително лимбично моделиране чрез създаване на усещане за значимост у зависимите, така че те да могат да се научат да се ценят. Когато има хора, които са там, за да се осигури любяща подкрепа за зависимия човек, който желае да се изправи срещу емоционалната болка, която носи, когато има някой, който да го обича и да се грижи за него (аналогично на родителската любов и грижа), то той ще може да се научи да го прави за самия себе си. По този начин е по-вероятно невронното структуриране на емоционалната устойчивост да се развие чрез отражението на любящия друг и да се преобразува в любов към себе си.
В моята практика съм свидетел на редица успешни случаи за “свързване” и често това е станало посредством изграждане на подкрепяща мрежа от хора, включване на зависимите в обществения живот и холистичен подход към проблема. Не случайно, програмите, по които работим се водят програми за “социално включване” и ресоциализация на “изключените”, които от своя страна намират смисъл да се справят с проблема си само, когато успеят да почувстват своята значимост за общността, в която функционират. Изолацията и отхвърлянето задълбочават проблема със зависимото поведение, който може да се реши единствено в общността, в която е създаден.
Идеите на Йохан Хари може да видите тук:
Тези настроения се поддържат от все повече експерти, включително специалиста по зависимости Д-р Габор Мате, който определя, че "емоционалната загуба и травмата" стоят в основата на пристрастяването. Ако сравним термините "емоционална загуба" с идеята на Йохан Хари за липса на свързване, то е ясно, че става дума за сходно емоционалното състояние.
Нека да потърсим научно основание за тези хипотези:
Още през 2000 година трима професори по психиатрия към Университета в Калифорния, публикуваха своята “Теория на любовта” (A General Theory Of Love). В нея, Thomas Lewis, Fari Amini and Richard Lannon разкриват, че хората се нуждаят от социална връзка за оптимално развитие на мозъка, и че бебетата обгрижвани в любяща среда са психологически и неврологично "имунизирани" от любов. Когато нещата станат трудни в живота на възрастните, невронната мрежа, разработена от изпълнено с любов детството води до повишаване на емоционалната устойчивост в живота на възрастните. От друга страна, тези, които растат в среда, където любящата грижа е нестабилна или отсъства е по-малко вероятно да бъдат устойчиви, когато са изправени пред емоционален дистрес.
Как това се отнася до зависимостите?
Габор Мате отбелязва изключително висок процент на травма в детството по случаите със зависимите, с които той работи, а травмата е абсолютната противоположност на израстване в сигурна и безопасна, любяща среда. Той твърди, че е изключително често срещано при хората със зависимости да имат намален капацитет за справяне с емоционален стрес, а оттам и повишен риск от наркотичната зависимост.
Връзката между "травма – способност за изграждане на връзки"
Как способността ни “да се свързваме” е увредена от травма?
Добре известно е, че травмата причинява прекъсване на здрави невронни мрежи, както в развиващият се, така и в напълно развития мозък. По-дълбок проблем тук е, че хората, които са претърпели травми (особено децата) могат да бъдат оставени с подсъзнателното усещане, че светът вече не е безопасно място, или, че на хората вече не може да се има доверие. Тази ерозия (или пълно унищожаване) на чувството за доверие, липсата на усещане, че нашето семейство, общност и обществото ще ни пази, води до изолация, която от своя страна - което води до същината на липсата на връзка или свързване с другите, за което Йохан Хари предполага, че е обратното на зависимостта. Хората, които злоупотребяват с наркотици, често го правят, за да избегнат болката от миналата травма и да заместят отсъствието на свързаност в техния живот.
“Питайте ги не защо са пристрастени, а защо ги боли” – Габор Мате.
Възстановяването на свързаността в отношенията е от съществено значение в дългосрочен план, но човешката връзка е от решаващо значение в непосредствената задача за изчистване на травмата. Когато човек реши най-накрая да се изправи и да почувства болката, която може да е избягвал в продължение на години или десетилетия, първите стъпки не може да се направят самостоятелно. Трябва да има подкрепа.
Тази подкрепа е по същество повторното въвеждане на грижите и подкрепата, която е толкова важна в създаването на невронна структура, обуславяща емоционалната устойчивост в началото на живота.
По този начин, ние започваме да заменяме това, което ни е липсвало, и благодарение на разкритията относно невропластичността вече знаем, че в действителност може да научим старото куче на нови трикове. Невронното реструктуриране е възможно в живота на възрастните! Въпреки, че тук от съществено значение за наркозависимите е да се чувстват подкрепени, за да могат най-накрая да се изправят и да почувстват болката, която са се опитвали да избегнат. В крайна сметка това е едно вътрешно пътуване, което трябва да бъде предприето от индивида.
"Каквото и да правите, не се опитвай и да избягате от болката си, а бъдете с нея. Защото опитът да се избяга от болката създава повече болка."
- "Тибетската книга на живота и смъртта" – Согиал Ринпоче
Социалното решение на зависимостта
Към момента, опитите на обществото за справяне с проблема са консервативни и доказано неефективни. Начините за “превъзпитание” на зависимите лица обикновено са свързани с наказание, изолация и обществено отхвърляне. Често принципите за въздействие в общността са свързани с “изкореняване на плевела” и война срещу дрогата.
В същото време, всички тези намеси още повече задълбочават травмата и липсата на свързаност и усещането за значимост на зависимите лица. Ако човек е израстнал в живот, в който липсва любов и подкрепа на ниво семейство, или ако поради някаква друга травма, се е изолирал и страда от зависимост, би трябвало да има културен отговор, чрез който човека да се увери, че го оценяват в обществото, в което живее (дори и да не се чувства ценен от семейство си). Когато сме млади, нашите родители се грижат за нас, докато ние сме в състояние да се грижим за себе си, но в крайна сметка те няма да са там, за да го правят вместо нас завинаги.
Решението на проблема със зависимостите на обществено равнище изглежда едновременно просто и сравнително лесно за изпълнение, според тази теория. Португалия е доказала това с 50% спад в пристрастяването, благодарение на програми, които са специално проектирани за пресъздаване връзката между зависимите лица и тяхната общност. Програмите в Португалия (вижте видеото по-долу) са показали, че наркозависимите се справят изключително добре, когато се чувстват ценени от тяхната общност. Дали го осъзнават или не, португалците създават положително лимбично моделиране чрез създаване на усещане за значимост у зависимите, така че те да могат да се научат да се ценят. Когато има хора, които са там, за да се осигури любяща подкрепа за зависимия човек, който желае да се изправи срещу емоционалната болка, която носи, когато има някой, който да го обича и да се грижи за него (аналогично на родителската любов и грижа), то той ще може да се научи да го прави за самия себе си. По този начин е по-вероятно невронното структуриране на емоционалната устойчивост да се развие чрез отражението на любящия друг и да се преобразува в любов към себе си.
В моята практика съм свидетел на редица успешни случаи за “свързване” и често това е станало посредством изграждане на подкрепяща мрежа от хора, включване на зависимите в обществения живот и холистичен подход към проблема. Не случайно, програмите, по които работим се водят програми за “социално включване” и ресоциализация на “изключените”, които от своя страна намират смисъл да се справят с проблема си само, когато успеят да почувстват своята значимост за общността, в която функционират. Изолацията и отхвърлянето задълбочават проблема със зависимото поведение, който може да се реши единствено в общността, в която е създаден.
Идеите на Йохан Хари може да видите тук:
