„В тази история аз съм смела. Но това не е моята история и не е вярно, защото аз не съм смела и не съм се борила.“*
Днес се разстроих. За пореден път.
Разговор с колега за агресивното поведение на адвокати към жертва на сексуално насилие в съдебната зала. За въпросите, които звучат като обвинения. За внушенията, че „тя го е искала“, че „си го е търсела“, че „нищо не е направила“.
И всеки път, когато чуя това, нещо в мен се взривява.
Защото тези въпроси не търсят истината.
Те наказват оцеляването.
Затова има нужда от този текст. Не като мнение, а като информация. Като напомняне, че човешкото тяло и психика имат защитни механизми, които често се тълкуват погрешно — и твърде често се използват срещу жертвите.
Има нужда да се информираме какво всъщност прави тялото, когато е изправено пред крайна заплаха — и защо въпроси като „защо не избяга“ или „защо не се съпротивлява“ нямат нищо общо със справедливостта и не са контрапункт на липсата на съгласие.
Не разбрахте ли вече, че жената често реагира по различен начин на стрес?!?
През 2000 г. д-р Шели Тейлър провежда изследване върху реакциите на женските тела при стрес. Дотогава по-голямата част от изследванията са правени основно върху мъжкото тяло (между другото, това все още е така в голям процент на клиничните опити), и всичко онова, което знаехме за реакцията „бий се или бягай“, е било изведено от тези наблюдения.
Д-р Тейлър започва да изучава как жените реагират, когато са под заплаха, и открива различен модел на стресова реакция. Нарича го „грижи се и се сприятелявай / привързвай“ (tend and befriend).
Важно е да се уточни, че тези реакции не са изключително „женски“ — те се наблюдават и при мъже. Разликата е, че при жените те се проявяват по-често и се санкционират по-тежко, особено в контекста на сексуално насилие, където липсата на активна съпротива често се тълкува като съгласие.
Днес се разстроих. За пореден път.
Разговор с колега за агресивното поведение на адвокати към жертва на сексуално насилие в съдебната зала. За въпросите, които звучат като обвинения. За внушенията, че „тя го е искала“, че „си го е търсела“, че „нищо не е направила“.
И всеки път, когато чуя това, нещо в мен се взривява.
Защото тези въпроси не търсят истината.
Те наказват оцеляването.
Затова има нужда от този текст. Не като мнение, а като информация. Като напомняне, че човешкото тяло и психика имат защитни механизми, които често се тълкуват погрешно — и твърде често се използват срещу жертвите.
Има нужда да се информираме какво всъщност прави тялото, когато е изправено пред крайна заплаха — и защо въпроси като „защо не избяга“ или „защо не се съпротивлява“ нямат нищо общо със справедливостта и не са контрапункт на липсата на съгласие.
Не разбрахте ли вече, че жената често реагира по различен начин на стрес?!?
През 2000 г. д-р Шели Тейлър провежда изследване върху реакциите на женските тела при стрес. Дотогава по-голямата част от изследванията са правени основно върху мъжкото тяло (между другото, това все още е така в голям процент на клиничните опити), и всичко онова, което знаехме за реакцията „бий се или бягай“, е било изведено от тези наблюдения.
Д-р Тейлър започва да изучава как жените реагират, когато са под заплаха, и открива различен модел на стресова реакция. Нарича го „грижи се и се сприятелявай / привързвай“ (tend and befriend).
Важно е да се уточни, че тези реакции не са изключително „женски“ — те се наблюдават и при мъже. Разликата е, че при жените те се проявяват по-често и се санкционират по-тежко, особено в контекста на сексуално насилие, където липсата на активна съпротива често се тълкува като съгласие.
Изрезка от оригиналния комикс
Как изглежда това на практика?
Поведение на грижа. Поведение на хранене.
Ще използвам себе си като пример — аз правя това, когато съм тревожна и стресирана. Искам да нахраня хората, искам да готвя, искам да извадя храна и да ям....Заедно с други...
И после — привързване:
Повечето жени не искат да са сами с тревогите и със заплахата. Затова са склонни да придърпат близо до себе си членовете на семейството или да се обадят на приятели.
Теорията предполага, че това се е развило като механизъм за оцеляване. Още повече, защото децата зависят от жените за своето оцеляване.
Жените исторически не са имали скоростта и физическата сила на мъжете и не са могли просто да изоставят децата си и да бягат. Затова сме се свързвали, ставали сме по-близки в общността — като форма на защита и съхранение.
Това има много смисъл.
Когато оцеляването изглежда „погрешно“
И точно тук нещата стават наистина сложни.
Често давам за пример на клиентите си статията на Мариса Корбел - Понякога правиш закуска на изнасилвача си („Sometimes You Make Your Rapist Breakfast“). В нея авторката описва как този инстинкт за грижа и привързване може да се прояви дори към насилника — не като съгласие, а като несъзнателен опит за оцеляване.
Текстът показва по изключително ясен и човешки начин как подобно поведение понякога е единственият път към това да останеш жив — дори самата ти да не го разбираш.
Дори когато всички очакват да видят „перфектната жертва“.
Митът за "перфектната жертва" гласи, че тя казва „не“ ясно и многократно, бори се с нападателя като медоносен язовец и, ако не успее да избяга, продължава да заявява несъгласие, докато се съпротивлява с всички сили.
Поведение на грижа. Поведение на хранене.
Ще използвам себе си като пример — аз правя това, когато съм тревожна и стресирана. Искам да нахраня хората, искам да готвя, искам да извадя храна и да ям....Заедно с други...
И после — привързване:
Повечето жени не искат да са сами с тревогите и със заплахата. Затова са склонни да придърпат близо до себе си членовете на семейството или да се обадят на приятели.
Теорията предполага, че това се е развило като механизъм за оцеляване. Още повече, защото децата зависят от жените за своето оцеляване.
Жените исторически не са имали скоростта и физическата сила на мъжете и не са могли просто да изоставят децата си и да бягат. Затова сме се свързвали, ставали сме по-близки в общността — като форма на защита и съхранение.
Това има много смисъл.
Когато оцеляването изглежда „погрешно“
И точно тук нещата стават наистина сложни.
Често давам за пример на клиентите си статията на Мариса Корбел - Понякога правиш закуска на изнасилвача си („Sometimes You Make Your Rapist Breakfast“). В нея авторката описва как този инстинкт за грижа и привързване може да се прояви дори към насилника — не като съгласие, а като несъзнателен опит за оцеляване.
Текстът показва по изключително ясен и човешки начин как подобно поведение понякога е единственият път към това да останеш жив — дори самата ти да не го разбираш.
Дори когато всички очакват да видят „перфектната жертва“.
Митът за "перфектната жертва" гласи, че тя казва „не“ ясно и многократно, бори се с нападателя като медоносен язовец и, ако не успее да избяга, продължава да заявява несъгласие, докато се съпротивлява с всички сили.
Изрезка от оригиналът с линк
А как се случва в действителност?
Когато съм под атака, имам ограничени опции:
- да се бия — което може да направи насилието още по-болезнено при доста по-силен противник,
- да бягам — което означава, че вероятно ще бъда настигната и наранена още по-тежко
Ами ако успея да успокоя хищника/нападателя?
Ако го накарам да се чувства добре?
Ако се грижа, умиротворя, създам усещане за връзка или привързаност?
С други думи — ако отворя тялото си и просто позволя да се случи.
Може би няма да умра.
И не, това не е съзнателна мисъл.
Тялото ми решава начина на защита вместо мен.
„Фаун реакция“ и „реакция на замръзване“
Под термина „fawn response“ е описван защитен механизъм, който по същество се проявява като реакция на угодничество или умиротворяване на нападателя. Това е автоматичен отговор на нервната система, при който човек се опитва да намали опасността чрез подчинение, грижа или емоционално успокояване на заплахата.
Това не е избор.
Не е характер.
И не е съгласие.
Това е стратегия за оцеляване.
Към това често се добавя и реакцията „freeze“ — замръзване. Тялото се обездвижва, гласът изчезва, времето се размива. Човек може да не е способен да вика, да се движи или да реагира по начин, който околните очакват. Това също не е пасивност — това е неврофизиологичен отговор на крайна заплаха.
Важно е да се подчертае, че тези реакции не се изключват взаимно. Те могат да се сменят за секунди или да се комбинират. Човек може да замръзне, след това да угоди, а по-късно да се самообвинява, че „не е направил нищо“. Това не е слабост — това е нервна система, която се опитва да оцелее.
Trigger warning: Brakfast
Вместо обвинения — разбиране
И затова се ядосвам толкова много, когато хората започнат да обвиняват жертвата:
„Ти бяга ли?“
„Каза ли ‘не’?“
„Опита ли се да се съпротивляваш?“
Не.
Защото тези реакции често са по-заплашителни от това просто да се предадеш и да се опиташ да оцелееш.
Нашата физиология не е създадена за морални оценки.
Тя е създадена да ни защитава.
Реакциите „грижи се и се сприятелявай“, „замръзване“ и „фаун“ защитават по изтънчен начин. Те пазят живота. Те пазят и всички деца, които имаме или може да имаме.
Когато в съдебна зала се пита „защо не направи нещо“, този въпрос игнорира биологията.
Игнорира страха.
Игнорира оцеляването.
Мълчанието, подчинението и липсата на съпротива не са съгласие. Много често те са единственият възможен път към това да останеш жив/а.
Докато това не бъде разбрано — истински, а не формално — жертвите ще продължат да бъдат съдени не за фактите, а за начина, по който телата им са се опитали да ги спасят.
Съдът не трябва да оценява поведението на жертвата според митове.
Трябва да го разбира в контекста на човешката физиология, травмата и оцеляването.
Бележки и източници
И затова се ядосвам толкова много, когато хората започнат да обвиняват жертвата:
„Ти бяга ли?“
„Каза ли ‘не’?“
„Опита ли се да се съпротивляваш?“
Не.
Защото тези реакции често са по-заплашителни от това просто да се предадеш и да се опиташ да оцелееш.
Нашата физиология не е създадена за морални оценки.
Тя е създадена да ни защитава.
Реакциите „грижи се и се сприятелявай“, „замръзване“ и „фаун“ защитават по изтънчен начин. Те пазят живота. Те пазят и всички деца, които имаме или може да имаме.
Когато в съдебна зала се пита „защо не направи нещо“, този въпрос игнорира биологията.
Игнорира страха.
Игнорира оцеляването.
Мълчанието, подчинението и липсата на съпротива не са съгласие. Много често те са единственият възможен път към това да останеш жив/а.
Докато това не бъде разбрано — истински, а не формално — жертвите ще продължат да бъдат съдени не за фактите, а за начина, по който телата им са се опитали да ги спасят.
Съдът не трябва да оценява поведението на жертвата според митове.
Трябва да го разбира в контекста на човешката физиология, травмата и оцеляването.
Бележки и източници
- Taylor, S. E. et al. (2000). Biobehavioral responses to stress in females: Tend-and-befriend, not fight-or-flight. Psychological Review.
- Corbel, M. Sometimes You Make Your Rapist Breakfast. Лична и журналистическа статия за реакциите на оцеляване при сексуално насилие.
- Walker, P. Complex PTSD: From Surviving to Thriving. Описание на „fawn response“ като защитен механизъм при травма.
- Herman, J. Trauma and Recovery. Класически труд за реакциите на тялото и психиката при насилие и заплаха.
- Trauma-informed psychology (Healthline): описание на четирите реакции — fight, flight, freeze, fawn.
- Цитатът в началото и снимките са взаимствани от комиксът Trigger Warning: Breakfast, The Nib
