Практиката ме срещна с един младеж, наближаващ христовата възраст. Ще го наричам Петко, според добрата българска традиция („Петима Петко не чакат“, „Барабар Петко с мъжете“…), макар че не е от България.
Та, вносен Петко - възпитано, но доста неуверено и слабичко момче, отишло да учи в чужда държава. На пръв поглед, нищо необичайно, даже твърде тихо и невзрачно поведение. Нищо, което да те накара да се спреш и да си кажеш: „Ето, в този човек има нещо необикновено.“
След всяка следваща среща обаче, се разкриваха неподозирани сила, ум, дълбочина…. Качества, които първоначално изобщо не личаха, а Петко се оплакваше, че често хората не ги забелязват и дори го обезценяват, което го нараняваше и го караше да се чувства изгубен.
Изповедта му относно последните болезнени взаимоотношения, ми напомни историята за Златния Буда от Банкок и реших да му я разкажа. Тя е много популярна будистка притча, макар че около нея има и някои легендарни елементи
Та, вносен Петко - възпитано, но доста неуверено и слабичко момче, отишло да учи в чужда държава. На пръв поглед, нищо необичайно, даже твърде тихо и невзрачно поведение. Нищо, което да те накара да се спреш и да си кажеш: „Ето, в този човек има нещо необикновено.“
След всяка следваща среща обаче, се разкриваха неподозирани сила, ум, дълбочина…. Качества, които първоначално изобщо не личаха, а Петко се оплакваше, че често хората не ги забелязват и дори го обезценяват, което го нараняваше и го караше да се чувства изгубен.
Изповедта му относно последните болезнени взаимоотношения, ми напомни историята за Златния Буда от Банкок и реших да му я разкажа. Тя е много популярна будистка притча, макар че около нея има и някои легендарни елементи
Ами ако не си се загубил?
Става дума за огромна статуя на Буда, която в продължение на векове била покрита със слой мазилка и гипс, вероятно за да бъде скрита от нашественици. Така изглеждала като обикновена, евтина статуя и хората я подмятали от храм на храм, чудейки се къде да я сложат.
През 1950 г., при преместването ѝ в Банкок, статуята била изпусната и част от мазилката се отчупила. Под нея се открило масивно парче злато. Оказало се, че статуята е изцяло златна, а при приблизителна височина от 3 метра и тегло около 5,5 тона, стойността ѝ днес се оценява на милиони.
И точно това е смисълът, заради който историята се разказва толкова често:
През 1950 г., при преместването ѝ в Банкок, статуята била изпусната и част от мазилката се отчупила. Под нея се открило масивно парче злато. Оказало се, че статуята е изцяло златна, а при приблизителна височина от 3 метра и тегло около 5,5 тона, стойността ѝ днес се оценява на милиони.
И точно това е смисълът, заради който историята се разказва толкова често:
Ценността може да е там през цялото време, но да бъде скрита под слоеве, които сме приели за същност на нещата.
Може би точно така се случва и с нас.
Понякога човек покрива собственото си „злато“, не защото не знае, че го има, а защото някога е бил нараняван, когато го е показвал.
Скриваме уязвимото. Ставаме по-сдържани, по-предпазливи, по-тихи, защото някога сме разбрали, че е по-безопасно да не показваме онова, което е най-ценно за нас. Понякога се правим на по-силни и по-недостъпни, отколкото всъщност сме, или на по-независими, отколкото ни се иска да бъдем.
И с времето започваме да мислим, че тази броня е нашата същност….
И след време самите ние може да забравим какво има под защитата….
Но златото не е изчезнало.
То просто чака да се почувстваме достатъчно сигурни, за да махнем мазилката.
Но идва нещо по-тъжно.
Често другите също не виждат златото ни. Гледат покритието и според него определят стойността ни.
Понякога виждаме хората като гипсова статуя - обикновени, незабележими, затворени, дори „безинтересни“. Неизбежно оценяваме според това, което виждаме отвън — поведение, външен вид, самоувереност, социалност, начин на говорене. Това е естествено. Проблемът започва, когато първото впечатление се превърне в окончателна присъда.
Тихият човек става „скучен“.
Предпазливият - „студен“.
Несигурният - „слаб“.
Скромният - „без особени качества“, „без мнение и безхарактерен“.
Дистанцираният — „не е заинтересован, не е мотивиран“.
И така започваме да се отнасяме към човека според собствената си интерпретация, а не според онова, което действително има в него.
Всъщност, това, което виждаме отвън е защитата, която животът е наложил върху човека и дори не се сещаме да попитаме какво има отдолу. Когато си бил нараняван, е възможно да покриеш точно онова, което е най-ценно в теб — чувствителността, добротата, доверието, способността да обичаш.
Но хората виждат гипса.
Понякога и ти самият се идентифицираш само с него. Толкова дълго сме живели зад защитите си, че започваме да ги приемаме за своя истинска същност.
Но златото си е там.
Това, че нещо не се вижда, не означава, че го няма.
Невидимо не означава неценно.
Непознато не означава незначително.
А това, че някой не е успял да види стойността ти, не означава, че тя не съществува.
Да попаднеш на човек, който не бърза да те прецени по покритието е голям късмет.
И може би най-смисленият въпрос е не само:
„Защо никой не вижда какво има в мен?“
Или:
„Колко често аз самият определям стойността на някого според обвивката, която виждам?“
А и:
Колко хора сме подминали, без никога да разберем, че под покритието е имало злато?
Понякога човек покрива собственото си „злато“, не защото не знае, че го има, а защото някога е бил нараняван, когато го е показвал.
Скриваме уязвимото. Ставаме по-сдържани, по-предпазливи, по-тихи, защото някога сме разбрали, че е по-безопасно да не показваме онова, което е най-ценно за нас. Понякога се правим на по-силни и по-недостъпни, отколкото всъщност сме, или на по-независими, отколкото ни се иска да бъдем.
И с времето започваме да мислим, че тази броня е нашата същност….
И след време самите ние може да забравим какво има под защитата….
Но златото не е изчезнало.
То просто чака да се почувстваме достатъчно сигурни, за да махнем мазилката.
Но идва нещо по-тъжно.
Често другите също не виждат златото ни. Гледат покритието и според него определят стойността ни.
Понякога виждаме хората като гипсова статуя - обикновени, незабележими, затворени, дори „безинтересни“. Неизбежно оценяваме според това, което виждаме отвън — поведение, външен вид, самоувереност, социалност, начин на говорене. Това е естествено. Проблемът започва, когато първото впечатление се превърне в окончателна присъда.
Тихият човек става „скучен“.
Предпазливият - „студен“.
Несигурният - „слаб“.
Скромният - „без особени качества“, „без мнение и безхарактерен“.
Дистанцираният — „не е заинтересован, не е мотивиран“.
И така започваме да се отнасяме към човека според собствената си интерпретация, а не според онова, което действително има в него.
Всъщност, това, което виждаме отвън е защитата, която животът е наложил върху човека и дори не се сещаме да попитаме какво има отдолу. Когато си бил нараняван, е възможно да покриеш точно онова, което е най-ценно в теб — чувствителността, добротата, доверието, способността да обичаш.
Но хората виждат гипса.
Понякога и ти самият се идентифицираш само с него. Толкова дълго сме живели зад защитите си, че започваме да ги приемаме за своя истинска същност.
Но златото си е там.
Това, че нещо не се вижда, не означава, че го няма.
Невидимо не означава неценно.
Непознато не означава незначително.
А това, че някой не е успял да види стойността ти, не означава, че тя не съществува.
Да попаднеш на човек, който не бърза да те прецени по покритието е голям късмет.
И може би най-смисленият въпрос е не само:
„Защо никой не вижда какво има в мен?“
Или:
„Колко често аз самият определям стойността на някого според обвивката, която виждам?“
А и:
Колко хора сме подминали, без никога да разберем, че под покритието е имало злато?
